Пърси Джаксън и Боговете на Олимп; Героите на Олимп - поредиците, които оставиха трайна следа в живота ми

Здрастии, хора! 

Покрай празниците съвсем бях занемарила блога си, сега ще се реванширам с няколко ревюта. Първо започвам с две поредици, които всъщност са с един и същи замисъл. 

Пърси Джаксън и Боговете на Олимп

Поредица от пет книги, разказваща се за едно момче, син на Посейдон - гръцки бог на моретата. Разказва за изпитанията, през които той преминава, за да се прослави на Олимп, пред баща си и пред целия древногръцки свят, който в момента се е настанил в Северна Америка.

Там където огънят на Западната цивилизация гори, там са и древногръцките богове. От Древна Гърция - където са се родили - през Рим, Германия, Франция, Испания, Англия и накрая Америка. А домът им - Олимп - се е преместил на върха на Емпайър Стейт Билдинг.

Книга 1 - Похитителят на мълнии

Пърси Джаксън е най-обикновено момче. Има дислексия и СДВ (синдром на дефицит на вниманието), живее с майка си и доведения си смрадлив баща и учи в академия за проблеми деца. Колко нормално, нали?

Но когато най-добрият му приятел Гроувър се оказва с кози крака, любимият му учител се оказва кентавъра Хирон, обучил мнозина древногръцки герои, а майка му изчезва след битката с Минотавъра. Бих могла да кажа, че животът му се преобръща. 

Попада в Лагерът на Нечистокръвните - специално място само за деца на древногръцки богове, а те се оказват толкова много... 

С течение на времето той се оказва син на Посейдон, бога на моретата, а божествения му чичо - Зевс, царя на Олимп - го обвинява, че е откраднал най-съкровеното му оръжие, именно мълнията му.

Пърси Джаксън, Гроувър и Анабет Чейс - дъщеря на Атина - са принудени да поемат на опасно пътешествие, за да открият мълнията и да я върнат притежателя ѝ преди лятното слънцестоене, което наближава все повече и повече. 

Книга 2 - Морето на чудовищата

Спасил света веднъж Пърси Джаксън се надява да си почине за момент, но едва следващото лято той има нова мисия, която всъщност не е възложена на него.

Вълшебното дърво, което всъщност е мъртвата дъщеря на Зевс - Талия - е отровено. Това дърво създава границите около лагера на Нечистокръвните и го пази от чудовища. И сега, когато дървото умира, вълшебните граници, опасващи целия лагер се пропукват и чезнат. 

На мисия са изпратени герои - свирепата дъщеря на Арес - Клариса и няколко други героя, които да и помогнат. Но Пърси чувства, че трябва да потегли той, най-малкото, защото най-добрия му приятел Гроувър е отвлечен и се намира точно там, където Клариса трябва да търси Златното руно, което е способно да излекува дървото. 

Пърси, Анабет и новият му брат циклоп Тайсън отново се впускат в опасно приключение.

Книга 3 - Проклятието на титана

Докато Пърси Джаксън, неговата най-добра приятелка Анабет Чейс и дъщерята на Зевс - Талия - се опитват да спасят двама полубогове в опасност, нещата съвсем се объркват. Напада ги страховито чудовище, което погрешка отвлича Анабет и я води при своя господар, който не е кой да е, а титанът Атлас, който по-късно отвлича самата Артемида. Нейните ловджийки са принудени да отидат в Лагерът на Нечистокръвните, където са в най-омразната си компания, а именно - момчета. 

Кентавърът Хирон изпраща няколко от ловджийките, Талия и Гроувър да открият Артемида и да спасят Анабет, но Пърси не е поканен. Той е момче, а Зои Нощната сянка - предводителката на ловджийките - не го желае в компанията си. Но животът на Анабет е в опасност и Пърси поема след групата тайно с помощта на летящия си приятел - пегасът Блекджак.

Книга 4 - Битката за Лабиринта

Пърси Джаксън отново е изритан от поредното училище. Този път е доста по-специално, тъй като новият приятел на майка му работи тук. Пърси среща стара позната - Рейчъл Елизабет Деър. Той я среща за първи път миналата зима, докато той Талия и ловджийките на Артемида са при язовира Хувър. И Рейчъл спасява живота му. За втори път. 

Лятна ваканция е и Пърси е поканен да разгледа новото си училище, когато се натъква на две емпуси - момичета вампири с магарешки крака - опожарява новото си училище и едва не умира. 

Двамата с Анабет Чейс се срещат и потеглят обратно към Лагерът на Нечистокръвните, където ги очаква нова мисия. Но мисията е по-скоро на Гроувър. Той трябва да намери бога Пан или разрешителното му за търсач ще бъде отнето. 

Но има още нещо - Люк Кастелан, сина на Хермес - е на страната на Кронос, търси работилницата на Дедал - създателя на Лабиринта - и намери ли я, ще узнае всички тайни на Лабиринта, всички входове и изходи. А армията на Кронос от това се нуждае, защото в Лагерът на Нечистокръвните има вход за Лабиринта. Намерят ли начин да се придвижват в Лабиринта, те могат да изтребят целия лагер. 

Пърси, Анабет, Тайсън и Гроувър влизат в Лабиринта и се опитват да намерят работилницата на Дедал преди Люк Кастелан да го направи.

Книга 5 - Последният олимпиец

Война. Кронос и титаните се надигат. И искат да унищожат Олимп. Да затрият боговете и техните деца и отново да властват над света. 

Лагерът на Нечистокръвните приема сериозни военни действия. Пърси, Анабет и останалите полубогове са принудени да установят военна база в Ню Йорк, за да защитят дома на родителите си. Богове и герои се обединяват в едно, за да предпазят Олимп от мъстта на титаните. 

Ще успеят ли? И колко жертви трябва да бъдат дадени, за да бъде постигната целта?

Героите на Олимп

Втората поредица е също толкова вълнуваща, колкото и първата. В нея обаче действията не са съсредоточени само върху Пърси. Има още осем героя, от чиято гледна точка са представени събитията.

Появяват се римските аспекти на древногръцките богове, а с тях и още един лагер – Юпитер. Там са полубоговете, които са деца на римските аспекти.

Тази поредица ви запознава с Пърси, Анабет, Джейсън, Лио, Пайпър, Франк, Хейзъл, Нико и Рейна. Някои от тях познаваме от предната поредица, а с други предстои да се запознаем.

Тези девет герои спасяват света от злата майка Земя – Гея – която се събужда, и подобно на Кронос иска да завземе Олимп. Разликата обаче е, че армиите на Гея са далеч по-подготвени от тези на Кронос, чудовищата са на нейна страна, а към купона се присъединяват и зловещите ѝ деца – гигантите. Всеки гигант е създаден със специална цел – да убие бог. За всеки бог си има по гигант.

Ще успеят ли героите от двата лагера да обединят сили, както никога досега и да спасят света?

Книга 1 – Изчезналият герой

В тази книга се запознаваме с Джейсън, Лио и Пайпър.

Джейсън е римски полубог – син на Юпитер. Брат е на познатата ни от предишната поредица Талия Грейс, но разбира това доста късно. Израснал е в лагер Юпитер, когато изведнъж се събужда до двама гръцки героя – Пайпър Маклийн, дъщеря на Афродита и Лио Валдез, син на Хефест.

Оказва се, че царицата на Олимп – Хера – е изпратила Джейсън в автобус на училище Уилдърнес, заровила е паметта му в името на важна мисия.

Джейсън, Пайпър и Лио преживяват малко трудности, но с помощта на Анабет Чейс и Буч се озовават в Лагерът на Нечистокръвните. Преди обаче да свикнат с обстановката се появява Хера, която им казва, че е пленена от гигант на име Порфирион, който иска да се ожени за нея. Но има и още нещо, пред което трябва да се изправи само Пайпър – нейния баща – Тристан Маклийн е отвлечен от гиганта Енкелад.

Така тримата герои трябва да се изправят не срещу един гигант, а срещу цели два…

Книга 2 – Синът на Нептун

Пърси Джаксън се завръща. Да си призная липсата му в Изчезналият герой се усещаше, нямаше я типичната доза хумор и глупост от негова страна. Но всичко това се наваксва в останалите книги.

Пърси, също като Джейсън е с липсваща памет, лутащ се из Сан Франциско той попада на лагер Юпитер, където е приет като син на Нептун.

Преторът на лагера – Рейна – знае кой е Пърси Джаксън. Тя се е срещала и с него преди доста време, но той дори и не подозира.

Преследван от горгоните и носещ богинята Юнона на ръце, Пърси се добира до входа на лагер Юпитер, където на пост са Хейзъл, дъщеря на Плутон, бог на подземното царство, и Франк, който по-късно бива признат за дете на Марс – ужасяващия бог на войната. Те помагат на Пърси да преведе Юнона през река Тибър, а той на свой ред спасява живота на Франк от двете горгони.

Пърси няма възможност да опознае лагера и порядките му. Много скоро след пристигането му се случва нещо необичайно. По време на бойна игра едно момиче умира, но миг по-късно тя се събужда съвсем невредима, твърдейки, че лодкарят Харон, който пренася душите от светът на смъртните в Подземното царство, просто я е пуснал да си отиде.

Танатос, познат като Смъртта е пленен от Алкионей. Марс заръчва подвиг на Франк, Хейзъл и Пърси. Те трябва да убият гиганта и да освободят Смъртта. 

Книга 3 - Знакът на Атина

Седмината герои се събират на Арго II, кораб построен от Лио Валдез, специално за подвига възложен им. 

"Седмина герои ще сбере зовът,

през огън или буря ще премине светът.

Клетва трябва да се спази със сетен дъх, 

пред Портата на Смъртта бди врагът."

Анабет Чейс и Пърси Джаксън се срещат. Гърци и римляни се срещат. 

На всекиму е ясно, че римляните са взели нещо от гърците. И двата народа не са много благоприятно настроени един към друг, но успяват да запазят мира между гръцките и римските полубогове. За съвсем кратко. 

Ейдолон се вселява в Лио Валдез и го подтиква да започне да руши лагер Юпитер. Крепкия мир между двата лагера е разрушен. Пърси, Пайпър, Джейсън и Анабет трябва да се качат на кораба, колкото се може по-бързо, а Франк и Хейзъл трябва да направят един много сериозен избор - да останат в лагер Юпитер или да се качат на борда на Арго II. Те се качват.

Анабет обаче има специална задача, възложена и от самата ѝ майка - Атина. Тя трябва да последва знака на Атина, а там я чака най-големият ѝ кошмар.

Книга 4 - Домът на Хадес

Портите на Смъртта зеят. От едната им страна е армията чудовища на Гея, а от другата - Нико Ди Анджело, Пайпър Маклийн, Джейсън Грейс, Лио Валдез, Франк Занг и Хейзъл Левеск. Къде са Пърси и Анабет?
В Тартара.
Анабет се озовава там, докато следва Знакът на Атина и се опитва да измъкне древна статуя на майка си, а Пърси в опит да я спаси пада с нея. Двамата оцеляват там с помощта на един титан (Япет) и един гигант (Дамасин), които им помагат многократно. Това, че Портите на Смъртта са отчасти в Тартара се оказва удобно за седмината герои, Пърси кара Нико ди Анджело да обещае, че ще отведе останалите петима герои в Домът на Хадес, където са Портите на Смъртта.
Анабет и Пърси ги затварят в Тартара, а Нико, Пайпър, Лио, Джейсън, Франк и Хейзъл, в Домът на Хадес.
Но въпреки това силата на Гея е могъща. И нараства. Тя привлича стари божества и чудовища на своя страна и очаква седмината в Атина, където ще е голямата битка.

Книга 5 - Кръвта на Олимп

Гея и чудовищата й са в Атина и трябва да бъдат спрени. Но статуята Атина Партенос трябва да бъде отнесена в Лагерът на Нечистокръвните, за да възцари мир между гърци и римляни, които се впускат в една ужасяваща война помежду си. Така Нико ди Анджело и Рейна (претора на лагер Юпитер), заедно със сатира Хедж поемат на запаз, за да отнесат статуята в лагера. А седмината герои, заедно на Арго II поемат на изток - към Атина. Право в клопката на Гея. 

Чудовищата й се нуждаят от двама полубога - момче и момиче. Тяхната кръв ще възроди майката Земя и ще й даде сила. 

Богове и герои отново обединяват сили, за да спасят света. Ще успеят ли?

Ето го и обещаният разказ и снимката, от която се вдъхнових да го напиша.

Спасителката

Той бе рус, висок и синеок, перфектното момче, в което нямаше как да не се влюбиш. Това направи и тя.

Мери не беше от момичетата, които предпочитаха компанията на момчета, но той беше изключение. Те се запознаха в края на май, уж случайно, но сестра й имаше принос за това. В началото той бе много мил, отваряше й вратите, дърпаше и стола преди да седне в клас и я предпазваше от досадните момчета – истински джентълмен, мислеше си по онова време.

След това разбра, че далеч не е единственото момиче, с което той се занимава. Появи се Жаклин, а с нея и други. Ник беше хубав, но очевидно не бе умен. Красивите момичета го използваха, а той, разбира се, не осъзнаваше това. Но Мери наистина харесваше това момче, за разлика от онези пластмасови девойки, които се затрудняваха, произнасяйки името му, тя чувстваше нещо, което бе трудно за описване. Когато веднъж той се появи в час, за да я повика, стомахът й буквално се преобърна и тя усети онези прословути пеперуди, с които всяко момиче се хвалеше.

Тогава започва войната. Жестока, безскрупулна и кървава, както всяка война. Войната не щади децата…

Ник принадлежеше към друг етнос, заселил се отдавна по тези места. И сега народът му бе избиван, заради това което е, а именно „пречка за израстването на нацията“. В името на какво бяха избивани тези хора? В името на нацията, щеше да отговори всеки млад човек, когото срещнеш по улицата.

Цели семейства бяха извеждани на площада и убивани за „националната кауза“. Децата като Ник, бяха осакатявани и изпращани в затвори, докато навършеха пълнолетие и тогава бяха убивани като родителите си. Децата не трябва да бъдат убивани, гласеше законът. Повечето от тях умираха още в затворите, които властите така любезно наричаха „пансиони за нежелани“. Липсваше само рекламна брошура, в която пише „Заповядайте в нашия елитен пансион (затвор). Тук за вас ще полага грижи добре квалифициран персонал (войник със смъртоносен поглед) и ще се чувствате добре (смъртта ви ще трае от две до четири седмици и ще бъдете „погребани“ в близкото сметище). Очакваме ви!”

- Времето на Хитлер се завръща. – мълвяха възрастните.

Но всички младежи подкрепяха тази касапница. В главите им бе набивано, че всичко това се прави, за да може те да изживеят старините си спокойно, радвайки се на деца и внуци. Това естествено, бе пълна лъжа, както и всички неща, които властите говореха за нежеланите. Те бяха просто хора, които се опитваха да живеят мирно в държавата, но обикновените, „истински“ граждани ги провокираха непрекъснато. Обиждаха вярата им, начина им на живот, традициите и обичаите им.

От младите мъже се очакваше да се включат във войната, а от девойките – да подготвят нежеланите преди смъртта им да ги застигне, така че, дори умирайки да изглеждат красиви и щастливи, сякаш го правят за каузата.

Семейството на Ник бе избито пред  очите на Мери. Родителите му, баба му, дядо му и по-голямата му сестра.

Мери гледаше как отрязват главата на сестра му, неспособна да направи нещо, дори да помръдне. Баща й бе главнокомандващ, но дори неговата власт не можеше да направи смъртта на Кейтлин по-лека.

- Не е нужно да ходиш. – бе й казал той. – Ще кажа, че си болна и не можеш да присъстваш.

Но Мери искаше да види дали са го заловили.  И когато видя, че го няма, камък падна от сърцето й, но друг зае неговото място. Къде беше Ник? Дали го бяха отвели направо в „пансиона“? Но това не бе възможно. Преди да ги откарат там ги показваха на населението.

Като дъщеря на главнокомандващ, Мери имаше свое място във „вип ложата“, тоест, можеше да гледа екзекуциите отблизо, така тя дочу разговора на двама войника.

- Тези ли са последните? – попита единият.

- От тази улица – да. – потвърди другият. – Но според регистъра трябва да има и момче. Петнадесетгодишно. – войникът се изплю. – Измъкнал се е, проклетникът.

Мери едва не се разпищя от радост. Ник бе успял да се измъкне и сега се криеше някъде из града. Носеха се слухове за оцелели нежелани, които се крият в гората и Мери се надяваше момчето да успее да ги открие, ако въобще съществуваха.

Вечерта след  екзекуцията на семейството му, Ник се бе запътил към мястото, където се навърташе Жаклин и компанията й.

А Мери се прибра вкъщи. Семейството й – двамата й по-големи братя, баща й и нейната майка – бяха извикани на традиционното пиршество, което се състоеше след всяка екзекуция. Напълно ненужно, според Мери, достатъчно бе, че хиляди хора умираха, нужно ли бе това да се празнува? Запита се Мери след като нахлузи пижамата си и се пъхна в леглото. Часът бе едва седем, но навън вече бе тъмно, все пак бе средата на декември.

Секунда преди да заспи, на прозореца се почука. Като всяко нормално момиче тя подскочи, после умът й отново заработи и тя се досети, че никой нормално функциониращ крадец няма да почука на прозореца и отиде да отвори.

- Ник. – зяпна тя.

И в действителност там бе Ник. Едва се държеше на краката си, запъхтян и раздърпан, той прошепна, едва доловимо.

- Моля те, Мери! Пусни ме.

Момичето дори не се поколеба, протегна ръцете си и той се улови за тях, така както удавник хващаше хвърления му пояс. Ник се замисли, че това е единствения път, в който той бе удавникът, а тя спасителката. Доста често той я измъкваше от какви ли не неприятности в училище и извън него. От счупване на ваза до спукването на главата на неин съученик…

Малко по-късно той седеше, облегнат на леглото и изяждаше недокоснатата от Мери вечеря.

- Какво правиш тук? – попита го тя, съвсем основателно.

- Криех се в гората над училището. – поде той. – Когато се стъмни реших да потърся Жаклин…

- Не можеш да отидеш при нея. – възмутено каза момичето.

- Защо пък да не мога? – отвърна й той, с характерното си самочувствие на паун.

Тя включи телевизора, където вечерните новини тъкмо започваха.

- Новини от последните секунди – каза водещата и подреди листовете си. – Шестнадесетгодишната Жаклин извърши още едно добро дело в името на нацията ни. Буквално преди минути на вратата й почукал нежелан, който търсел подслон. Девойката го прибрала и веднага сигнализирала в полицията. Напомняме ви, че преди два дни същото момиче предаде на полицията семейство нежелани, които се опитвали да избягат. Следва интервю с героинята…

В сърцето на Ник нещо се пречупи. Той изгаси телевизора и мълчаливо се изправи.

- Сам ще се предам. – рече той.

- Не ставай глупав, Ник. – смъмри го тя. – Тази вечер ще останеш тук.

- А утре? – попита я той.

- Имаме вила в едно курортно селище извън града.  – каза му тя. – По това време няма никой там, ще те откарам и после ще го измислим. А тази вечер ще спиш на тавана ми.

Мери извади иззад гардероба  една стълба, опря я о стената и се покатери. На пръв поглед  там нямаше нищо, но когато Мери натисна с ръката си, нагоре се отвори люк. Тя скочи от стълбата и го подкани.

- Ще те събудя рано. Трябва да вземем колата и да я върнем преди родителите ми да се събудят.

Той й кимна, качи се горе и затвори люка, а Мери премести стълбата зад гардероба. Люкът се отвори и Мери изненадано погледна нагоре.

- Между другото, - намигна й Ник. – хубава пижамка.

Мери се въздържа да не хвърли нещо по него, но с нейната сръчност едва ли щеше да го уцели, а дори и да успееше, той щеше да затвори люка преди това.

Тя се тръшна на леглото, зарови лице във възглавницата си и се замисли.

Какви ли мисли не минаха през главите на тези деца тази вечер? Дали този жесток свят не поднасяше съдбата им твърде рано? Той бе само момче на петнадесет, което иска просто да живее. С какво е застрашил бъдещето на нацията? Какво бе направил? А тя? Каква бе вината на това момиче, което просто искаше да обича и да бъде обичана, искаше да спаси любимия си, да му даде шанс да живее, да обича и да бъде обичан. Защо този младеж не можеше да разбере жертвите, които прави Мери? Защо и е да го прави, чудеше се той. Та те бяха едни деца, изправени пред великата Съдба.

Той се събуди рано и се взираше в тавана, когато тя отвори люка и му подхвърли нещо.

- Обличай се! – каза му тя. – Бързо!

Ник се облече за секунди и тихо се спусна надолу по стълбата. В сутрешния сумрак той различи тъмнокафявите очи на Мери, които го гледаха.  Тя му подаде една чанта:

- Дръж  това и ме следвай. – прошепна му тя. – И бъди тих.

Мери отвори вратата към коридора, огледа се и му помаха да я последва. В коридора бе значително по-тъмно, но той виждаше ясно очертанията на фигурата й, тя го изведе по едни стълби към висока махагонова врата, водеща към двора. Ник вдиша чистия въздух и се огледа.

- Няма никой по това време. – каза му Мери.

- А кое време сме?  - попита я той.

- Четири сутринта. – отвърна му девойката.

Двамата излязоха на улицата и се запътиха към колата, огряна от една улична лампа. Чак когато мина под светлината на лампата той забеляза с какво е облечен – дрехи на войник.

- Нямах друго. – оправда се Мери, докато отключваше колата. – А и така, ако някой ни види ще си помисли, че карам брат си до казармата. Хайде, влизай!

Той седна на седалката до Мери и остави чантата, която му бе дала на задната седалка. Тя запали колата и потегли.

Двамата дълго мълчаха. Тя се взираше в пътя, неосветен от нищо, и от време на време разтваряше устни и – аха – да каже нещо, но после се отказваше и двамата отново потъваха в тишина. Ник бе предложил да запалят фаровете, но тя отказа, твърдейки, че има вероятност някой ранобудник да ги забележи. Дълго време трябваше на Ник да събере смелост, но накрая той се прокашля и прошепна, достатъчно силно, че да бъде чут.

- Благодаря ти, Мери. – той извърна лице към прозореца. – Наистина ти благодаря. Знам, че излагаш на риск себе си и семейството си и въпреки това го правиш. Кажи ми с какво съм заслужил тази добрина?

Тя си пое шумно въздух. Едната й ръка се плъзна към него и го дръпна за ръкава.

- Я ме гледай като ти говоря. – скара му се тя.

Момчето се ухили.

- Аз не подкрепям това, което се случва. – започна момичето, гласът й потрепери. – Не си заслужил с нищо тази добрина, както и не си заслужил да бъдеш гонен, пребиван и измъчван. Не си заслужил да загубиш семейството си и да се окажеш предаден от хората, на които си вярвал. Ако можеш да спася семейството ти, повярвай ми, щях…

- Ти нямаше как да ги спасиш. – поклати глава Ник. – Те сами не искаха да бъдат спасени.

- Какво имаш предвид, Ник?

- Те видяха войниците да идват и ми отвориха една врата в мазето. Казаха ми да бягам, колкото по-далеч, толкова по-добре. Сестра ми дори не поиска да дойде. Може би трябваше да остана и да умра с тях…

- Ти нямаше да умреш. – Мери рязко повиши тон. – Те щяха да те заведат в някоя от онези дупки и да те измъчват три години, за да може накрая да те убият, за назидание пред всички. Национална кауза, да бе да.

- Благодаря ти. Ти си всичко, което ми остана. – едва прошепна той, но Мери го чу. И тези негови думи стоплиха трите месеца зима, които тя така и не изживя.

Когато пристигнаха снегът бе покрил земята и трупаше, опитвайки се да покрие сгушените една в друга вили. За щастие вилата на Мери бе отдалечена от останалите, тя висеше на един висок хълм, а около нея се трупаха снежни преспи, за щастие вилата бе тъмна, както и всичко наоколо.

Мери спря колата в подножието на хълма, двамата излязоха и се затичаха към вилата. Едва стигнали догоре и двамата се проснаха на студения сняг, но още преди да си поемат дъх, Мери се опомни и скочи.

- Хайде, ставай!

Ник се обърна по гръб, ухили се и скочи на крака. Мери поклати глава. Той си бе все същото лудо момче, което пускаше шеги в най-неудобните моменти, независимо дали съществуването му бе застрашено или просто не знаеше какво да каже. Тя отключи вилата, пусна го да влезе и бързо затвори вратата след тях.

Тя го поведе по широк коридор и го въведе в една голяма стая. В единия и ъгъл имаше камина и купчина дърва, сгушени до нея. Имаше телевизор, диван и маса, а вътре беше толкова студено, че дъхът им излизаше под формата на пара. Мери остави чантата на масата и се огледа. С какво изобщо му помагаше, оставяйки го тук? Може би щяха да го открият и убият или да измръзне тук.

- Кухнята е в съседната стая. – обяви момичето. – Има одеяла в шкафа, запали си камината, но спусни пердетата. Може да те види някой.

Той кимна.

- До четири дни ще се върна и ще ти донеса паспорт и карта, за да се махнеш от тук.

Ник прошепна едно последно „благодаря“ и Мери си тръгна преди  да се разридае. Той заключи вратата след нея и скрито наблюдаваше как тънката й фигура се отдалечава надолу по хълма, докато не се качи в колата и не потегли, със загасени фарове.

Момчето изпадна в дълбоки размисли. Ако оживееше как щеше да се отплати на това момиче? И дали изобщо щеше да се върне? Как щеше да я намери? Зачуди се как може да е такъв егоист? Първо изостави семейството си, а сега щеше да изостави това момиче и най-вероятно щеше да й навлече куп неприятности. Но ще си жив, нашепваше един глас в главата му. Този глас не го оставяше намира.

Последните четири дни Мери прекара в тичане насам-натам, опитвайки се да осигури фалшиви документи на приятеля си и да го измъкне от тук. Тя срещна Жаклин, която я погледна за една наносекунда и в погледа й се четеше вина, после тя се усмихна надменно и си тръгна.

Рано сутринта на Бъдни вечер, Мери вече пътуваше към вилата. Тя очакваше да види Ник с нетърпение. Войната се бе задълбочила, бяха се намесили други нации, а нежеланите започнаха да се противопоставят на войниците. Преди два дни цял взвод бе избит, докато се опитвал да прибере квартал нежелани. Братята й бяха пострадали, а баща й все по-често закъсняваше за вечеря. Единственото хубаво нещо бе, че Мери успя да осигури фалшив паспорт и карта, по която да се води Ник, дори бе уредила човек, който да го причака на границата и да му покаже пътя. От там нататък всичко зависеше от Ник и способностите му да оцелява.

Когато пристигна в курорта тя усети, че нещо не е наред, стори й се, че видя войник, криещ се зад едно дърво и побърза да стигне подножието на хълма. Снегът все още трупаше, затова тя остави колата и притича останалото разстояние. Нещо определено не бе наред, пердетата бяха спуснати, а вътре проблясваше буйният огън на камината, вратата бе отворена и отвътре се чуваше звукът на телевизора.

- Ник? – прошепна момичето, после повтори по-силно. – Ник?

И после го видя. Лежеше на заснежената поляна зад нея, в локва ярко червена кръв. Небесносините му очи гледаха нагоре към небето, а устните му бяха разтворени, изглеждаше сякаш си почива, но от корема му бликаше кръв. Тя се приближи до него и коленичи, момчето все още дишаше.

- Ник? – изпищя тя. – Какво са ти сторили?

И тогава тя видя първия войник, седеше точно срещу нея със своя безчувствен, злобен поглед.

- Отдръпни се, момиче. – заповяда й той. – Той е нежелан.

- Той е човек! – каза Мери. – Като всички нас.

Войникът насочи пушката си към нея.

- Отдръпни се! – повтори той.

- Няма!

Останалите войници, които се бяха спотаили зад дърветата се показаха и наобиколиха Мери и умиращото до нея момче. Колкото и невероятно да звучеше, Ник все още дишаше, той събра сили и дръпна момичето към себе си.

- Благодаря. – прошепна той.

Мери се наведе и го целуна – първата й целувка, точно с човека, когото обичаше, но не така, както си го представяше.

Ник се усмихна и устните му застинаха. Това определено не бе неговата първа целувка, но бе последната и най-специалната.

Мери заплака й го прегърна, тялото му все още не бе изстинало и тя се наслади на топлината, която излъчваше.

- В името на националната кауза. – извика войникът. – Отдръпни се от него или ще те застрелям. Ако се отдръпнеш, наказанието ти ще е по-малко.

- Хайде! – извика тя и скочи на крака. – Хайде, войнико, застреляй ме! Какво наказание, глупако? Знаеш ли какво е моето наказание? Да живея без него. – тя посочи Ник. – Вие току-що ме наказахте, достатъчно за цял живот. Колкото и да ме измъчвате, колкото и удари с камшици да понеса – нищо няма да ме заболи толкова, колкото ме заболя.

Войниците я гледаха смаяно.

- По дяволите, застреляй ме! – изкрещя тя. – Ако е останала поне малко човещина, поне малко доброта и любов в това твое сърце, изсечено от камък, ме застреляй. Остави ме да умра, убий ме! Защото където и да ме заведеш, както и да ме накажеш… Аз вече съм наказана. Застреляй ме!

По бузата на войникът се търкулна сълза. Той зареди пушката си и натисна спусъка. Мери падна в разтворените ръце на Ник, простреляна в сърцето.

Дни по-късно войната свърши. Питате се как? Ще ви кажа.

Всичко започна от войника застрелял Мери. От него и останалите войници станали свидетели. Те казаха на взвода си, а той на другия и така от взвод на взвод мълвата за смъртта на Мери достигна до главнокомандващия, но не бащата на Мери, а този, който държеше в ръцете си цялата армия. Той заповяда на войниците си да спрат всички военни действия и те го послушаха, но не защото той ги командваше, а защото историята на Мери бе намерила онова невкамене

но парче в техните каменни сърца и така го бе докоснала, че сърцата им за миг почувстваха това, което е изпитала Мери в онази студена утрин.

Мери не спаси любимия си. Но макар и мъртва, тя се превърна в спасителката на една цяла нация.

Освен запален читател, аз съм също така и творец. Рисувам и пиша, но нека се концентрираме върху писането.
Написала съм доста разкази, малко от тях харесвам, но смятам да ви покажа един малко по нататък. Също така се занимавам с един проект - не знам дали е подходящ да се нарече книга, едва ли някога ще бъде прочетена или издадена, но занапред ще го наричам така.
И все пак аз не съм писател, не съм завършила такава специалност, нито има откъде да се уча. Аз съм просто момиче, което обича да чете книги и се учи от тях. Уча се също така и от хора, които са по-опитни от мен, затова много ще се радвам, ако някои от вас коментират и изразят мнението си за разказа ми, който ще публикувам съвсем скоро.

Вината в нашите звезди

Животът не е фабрика за желания...
Доста нашумял напоследък е романът Вината в нашите звезди. Един от най-успешните и сърцераздирателни проекти на тридесет и седем годишен Джон Грийн.
Мнението ми за останалите творби на писателя не е положително, но признавам си - Вината в нашите звезди определено успя да докосне сърцето ми.
Историята на 16 годишната Хейзъл, която среща Огъстъс в групата за взаимопомощ, отдавна приела съдбата си, тя знае, че един ден болестта ѝ ще я надвие, но когато среща Огъстъс тя е запленена от интелигентността му, хумора му и естествено красотата му.
Двамата прекарват време заедно, опознавайки се, един друг и сближавайки се все повече и повече, отиват в Амстердам, където изживяват един превъзходен момент, именно срещата с писателят, който кара Хейзъл да настръхва, а тя предава тази емоция на Огъстъс.
Но животът никога не е честен. Ракът отнема Огъстъс от Хейзъл прекалено рано...
Джон Грийн несъмнено е търсен писател, сред днешните тинейджъри и не само, но според някой е прехвален, романът му "Вината в нашите звезди" постига голям успех с филмирането си през 2014 година, затова, ако като мен не сте сигурни в уменията на Грийн, пуснете си филма. Филмът рядко е по-добър от книгата, по която е направен, но тук смятам, че е така.
"Роман за живота, смъртта и хората, хванати по средата. Смееш се, плачеш, а после се връщаш за още" - Маркъс Зюсак

Крадецът на книги - книгата, която ме научи да оценявам това, което имам

"Изящно написан роман с паметни образи, който не трябва да бъде четен, а обитаван." - Хорн Бук Магацин

Нацистка Германия по времето на Втората Световна война. Лизел Мемингер губи своя по-малък брат, докато пътува към Молкинг, където я очаква нейното приемно семейство - добродушен мъж на средна възраст - Ханс Хуберман - и неговата не толкова добродушна съпруга - Роза. С телосложение на малък гардероб и картонено лице (както самата Лизел я описва), нейната приемна майка е доста груба на моменти, тя е скрила голямото си сърце зад картонената си обвивка и до последния момент не му позволява да излезе. 

Лизел краде първата си книга именно на крайпътното гробище, където тя и майка ѝ са принудени да погребат невръстното момченце. "Наръчник на гробаря" се озовава на земята и малкият Крадец на книги го сграбчва. По-късно, пристигайки на улица "Химел", Лизел намира колкото приятели, толкова и врагове. Ханс, бояджия по професия, дава на доведената си дъщеря цялата си любов и загриженост, той помага на Лизел да се научи да чете и пише и благодарение на него "Наръчник на гробаря" е прочетена. 

На улица "Химел" Крадецът на книги се запознава с много момичета и момчета, едно от тях е Руди Щайнер, който постепенно се превръща в неин най-добър приятел и партньор в краденето. 

После се появява Макс - слабият евреин с коса като пера, който учи малката Лизел на ценностите на живота, приятелството, верността, любовта. 

И да не забравяме, че действието се развива по времето на Втората световна война, когато евреите са масово избивани, бомби валят из цяла Германия, а все повече и повече цивилни стават жертви на жестоката война. 

Тази книга определено ми показа, че в живота има доста по-важни неща от материалните, научи ме да ценя това, което имам и да не ламтя за повече, защото понякога тези, които имат най-малко са щастливи най-много. 

И ако не с тези мой думи не съм ви убедила да си закупите книгата, винаги може да изгледате филма, който е не по-малко уникален и емоционален от книгата. 

Започнах с цитат и ще завърша с такъв.
"Елегантна, философска и затрогваща проза. Творба, която трябва да четеш бавно, за ѝ се насладиш докрай." - Къркъс Ривю

Добре дошли! Досега не съм водила блог и моля да ме извините за липсващия опит.
Аз съм обикновено момиче. Интересът ми към литературата се появи, докато бях в пети клас. Тогава закупих първата си книга, след това последва втора, трета, четвърта... И така, докато не бях пленена от светът на книгите.
Чувството да се прибереш от училище след лош ден, лоши оценки и да знаеш, че някъде там в стаята ти, на рафта твоята любима книга седи и чака да разлистиш страниците ѝ. Да потънеш в нейната история, да забравиш проблемите си и да утешиш мъката си, да утолиш жаждата си и да пребориш глада си.
Колкото и да се опитам да ви опиша тази емоция, това чувство... То не може да бъде описано, трябва да бъде изживяно.
Тук може да намерите ревюта на всички книги, които съм чела. Смятам да пиша и за филми, които съм гледала.
Надявам се да успея да ви предам емоцията, която изпитвам аз, потъвайки в своя малък свят и да ви помогна да откриете своята любима книга, която да ви утешава и развеселява, защото когато човек се чувства сам, отритнат от обществото, една книга може да му помогне да се почувства специален, да осъзнае смисъла на живота и неговото предназначение...