Ето го и обещаният разказ и снимката, от която се вдъхнових да го напиша.Спасителката
Той бе рус, висок и синеок, перфектното момче, в което
нямаше как да не се влюбиш. Това направи и тя.
Мери не беше от момичетата, които предпочитаха компанията на
момчета, но той беше изключение. Те се запознаха в края на май, уж случайно, но
сестра й имаше принос за това. В началото той бе много мил, отваряше й вратите,
дърпаше и стола преди да седне в клас и я предпазваше от досадните момчета –
истински джентълмен, мислеше си по онова време.
След това разбра, че далеч не е единственото момиче, с което
той се занимава. Появи се Жаклин, а с нея и други. Ник беше хубав, но очевидно
не бе умен. Красивите момичета го използваха, а той, разбира се, не осъзнаваше
това. Но Мери наистина харесваше това момче, за разлика от онези пластмасови
девойки, които се затрудняваха, произнасяйки името му, тя чувстваше нещо, което
бе трудно за описване. Когато веднъж той се появи в час, за да я повика,
стомахът й буквално се преобърна и тя усети онези прословути пеперуди, с които
всяко момиче се хвалеше.
Тогава започва войната. Жестока, безскрупулна и кървава,
както всяка война. Войната не щади децата…
Ник принадлежеше към друг етнос, заселил се отдавна по тези
места. И сега народът му бе избиван, заради това което е, а именно „пречка за
израстването на нацията“. В името на какво бяха избивани тези хора? В името на
нацията, щеше да отговори всеки млад човек, когото срещнеш по улицата.
Цели семейства бяха извеждани на площада и убивани за
„националната кауза“. Децата като Ник, бяха осакатявани и изпращани в затвори,
докато навършеха пълнолетие и тогава бяха убивани като родителите си. Децата не
трябва да бъдат убивани, гласеше законът. Повечето от тях умираха още в
затворите, които властите така любезно наричаха „пансиони за нежелани“.
Липсваше само рекламна брошура, в която пише „Заповядайте в нашия елитен
пансион (затвор). Тук за вас ще полага грижи
добре квалифициран персонал (войник
със смъртоносен поглед)
и ще се чувствате добре (смъртта
ви ще трае от две до четири седмици и ще бъдете „погребани“ в близкото сметище). Очакваме ви!”
- Времето на Хитлер се завръща. – мълвяха възрастните.
Но всички младежи подкрепяха тази касапница. В главите им бе
набивано, че всичко това се прави, за да може те да изживеят старините си
спокойно, радвайки се на деца и внуци. Това естествено, бе пълна лъжа, както и
всички неща, които властите говореха за нежеланите. Те бяха просто хора, които
се опитваха да живеят мирно в държавата, но обикновените, „истински“ граждани
ги провокираха непрекъснато. Обиждаха вярата им, начина им на живот, традициите
и обичаите им.
От младите мъже се очакваше да се включат във войната, а от
девойките – да подготвят нежеланите преди смъртта им да ги застигне, така че,
дори умирайки да изглеждат красиви и щастливи, сякаш го правят за каузата.
Семейството на Ник бе избито пред очите на Мери. Родителите му, баба му, дядо
му и по-голямата му сестра.
Мери гледаше как отрязват главата на сестра му, неспособна
да направи нещо, дори да помръдне. Баща й бе главнокомандващ, но дори неговата
власт не можеше да направи смъртта на Кейтлин по-лека.
- Не е нужно да ходиш. – бе й казал той. – Ще кажа, че си
болна и не можеш да присъстваш.
Но Мери искаше да види дали са го заловили. И когато видя, че го няма, камък падна от
сърцето й, но друг зае неговото място. Къде беше Ник? Дали го бяха отвели
направо в „пансиона“? Но това не бе възможно. Преди да ги откарат там ги
показваха на населението.
Като дъщеря на главнокомандващ, Мери имаше свое място във
„вип ложата“, тоест, можеше да гледа екзекуциите отблизо, така тя дочу
разговора на двама войника.
- Тези ли са последните? – попита единият.
- От тази улица – да. – потвърди другият. – Но според
регистъра трябва да има и момче. Петнадесетгодишно. – войникът се изплю. –
Измъкнал се е, проклетникът.
Мери едва не се разпищя от радост. Ник бе успял да се
измъкне и сега се криеше някъде из града. Носеха се слухове за оцелели
нежелани, които се крият в гората и Мери се надяваше момчето да успее да ги
открие, ако въобще съществуваха.
Вечерта след
екзекуцията на семейството му, Ник се бе запътил към мястото, където се
навърташе Жаклин и компанията й.
А Мери се прибра вкъщи. Семейството й – двамата й по-големи
братя, баща й и нейната майка – бяха извикани на традиционното пиршество, което
се състоеше след всяка екзекуция. Напълно ненужно, според Мери, достатъчно бе,
че хиляди хора умираха, нужно ли бе това да се празнува? Запита се Мери след
като нахлузи пижамата си и се пъхна в леглото. Часът бе едва седем, но навън
вече бе тъмно, все пак бе средата на декември.
Секунда преди да заспи, на прозореца се почука. Като всяко
нормално момиче тя подскочи, после умът й отново заработи и тя се досети, че
никой нормално функциониращ крадец няма да почука на прозореца и отиде да
отвори.
- Ник. – зяпна тя.
И в действителност там бе Ник. Едва се държеше на краката
си, запъхтян и раздърпан, той прошепна, едва доловимо.
- Моля те, Мери! Пусни ме.
Момичето дори не се поколеба, протегна ръцете си и той се
улови за тях, така както удавник хващаше хвърления му пояс. Ник се замисли, че
това е единствения път, в който той бе удавникът, а тя спасителката. Доста
често той я измъкваше от какви ли не неприятности в училище и извън него. От
счупване на ваза до спукването на главата на неин съученик…
Малко по-късно той седеше, облегнат на леглото и изяждаше
недокоснатата от Мери вечеря.
- Какво правиш тук? – попита го тя, съвсем основателно.
- Криех се в гората над училището. – поде той. – Когато се
стъмни реших да потърся Жаклин…
- Не можеш да отидеш при нея. – възмутено каза момичето.
- Защо пък да не мога? – отвърна й той, с характерното си
самочувствие на паун.
Тя включи телевизора, където вечерните новини тъкмо
започваха.
- Новини от последните секунди – каза водещата и подреди
листовете си. – Шестнадесетгодишната Жаклин извърши още едно добро дело в името
на нацията ни. Буквално преди минути на вратата й почукал нежелан, който търсел
подслон. Девойката го прибрала и веднага сигнализирала в полицията. Напомняме
ви, че преди два дни същото момиче предаде на полицията семейство нежелани,
които се опитвали да избягат. Следва интервю с героинята…
В сърцето на Ник нещо се пречупи. Той изгаси телевизора и
мълчаливо се изправи.
- Сам ще се предам. – рече той.
- Не ставай глупав, Ник. – смъмри го тя. – Тази вечер ще
останеш тук.
- А утре? – попита я той.
- Имаме вила в едно курортно селище извън града. – каза му тя. – По това време няма никой там,
ще те откарам и после ще го измислим. А тази вечер ще спиш на тавана ми.
Мери извади иззад гардероба
една стълба, опря я о стената и се покатери. На пръв поглед там нямаше нищо, но когато Мери натисна с
ръката си, нагоре се отвори люк. Тя скочи от стълбата и го подкани.
- Ще те събудя рано. Трябва да вземем колата и да я върнем
преди родителите ми да се събудят.
Той й кимна, качи се горе и затвори люка, а Мери премести
стълбата зад гардероба. Люкът се отвори и Мери изненадано погледна нагоре.
- Между другото, - намигна й Ник. – хубава пижамка.
Мери се въздържа да не хвърли нещо по него, но с нейната
сръчност едва ли щеше да го уцели, а дори и да успееше, той щеше да затвори
люка преди това.
Тя се тръшна на леглото, зарови лице във възглавницата си и
се замисли.
Какви ли мисли не минаха през главите на тези деца тази
вечер? Дали този жесток свят не поднасяше съдбата им твърде рано? Той бе само
момче на петнадесет, което иска просто да живее. С какво е застрашил бъдещето
на нацията? Какво бе направил? А тя? Каква бе вината на това момиче, което
просто искаше да обича и да бъде обичана, искаше да спаси любимия си, да му
даде шанс да живее, да обича и да бъде обичан. Защо този младеж не можеше да
разбере жертвите, които прави Мери? Защо и е да го прави, чудеше се той. Та те
бяха едни деца, изправени пред великата Съдба.
Той се събуди рано и се взираше в тавана, когато тя отвори
люка и му подхвърли нещо.
- Обличай се! – каза му тя. – Бързо!
Ник се облече за секунди и тихо се спусна надолу по
стълбата. В сутрешния сумрак той различи тъмнокафявите очи на Мери, които го
гледаха. Тя му подаде една чанта:
- Дръж това и ме
следвай. – прошепна му тя. – И бъди тих.
Мери отвори вратата към коридора, огледа се и му помаха да я
последва. В коридора бе значително по-тъмно, но той виждаше ясно очертанията на
фигурата й, тя го изведе по едни стълби към висока махагонова врата, водеща към
двора. Ник вдиша чистия въздух и се огледа.
- Няма никой по това време. – каза му Мери.
- А кое време сме? -
попита я той.
- Четири сутринта. – отвърна му девойката.
Двамата излязоха на улицата и се запътиха към колата, огряна
от една улична лампа. Чак когато мина под светлината на лампата той забеляза с
какво е облечен – дрехи на войник.
- Нямах друго. – оправда се Мери, докато отключваше колата.
– А и така, ако някой ни види ще си помисли, че карам брат си до казармата.
Хайде, влизай!
Той седна на седалката до Мери и остави чантата, която му бе
дала на задната седалка. Тя запали колата и потегли.
Двамата дълго мълчаха. Тя се взираше в пътя, неосветен от
нищо, и от време на време разтваряше устни и – аха – да каже нещо, но после се
отказваше и двамата отново потъваха в тишина. Ник бе предложил да запалят
фаровете, но тя отказа, твърдейки, че има вероятност някой ранобудник да ги
забележи. Дълго време трябваше на Ник да събере смелост, но накрая той се
прокашля и прошепна, достатъчно силно, че да бъде чут.
- Благодаря ти, Мери. – той извърна лице към прозореца. –
Наистина ти благодаря. Знам, че излагаш на риск себе си и семейството си и
въпреки това го правиш. Кажи ми с какво съм заслужил тази добрина?
Тя си пое шумно въздух. Едната й ръка се плъзна към него и
го дръпна за ръкава.
- Я ме гледай като ти говоря. – скара му се тя.
Момчето се ухили.
- Аз не подкрепям това, което се случва. – започна момичето,
гласът й потрепери. – Не си заслужил с нищо тази добрина, както и не си
заслужил да бъдеш гонен, пребиван и измъчван. Не си заслужил да загубиш
семейството си и да се окажеш предаден от хората, на които си вярвал. Ако можеш
да спася семейството ти, повярвай ми, щях…
- Ти нямаше как да ги спасиш. – поклати глава Ник. – Те сами
не искаха да бъдат спасени.
- Какво имаш предвид, Ник?
- Те видяха войниците да идват и ми отвориха една врата в
мазето. Казаха ми да бягам, колкото по-далеч, толкова по-добре. Сестра ми дори
не поиска да дойде. Може би трябваше да остана и да умра с тях…
- Ти нямаше да умреш. – Мери рязко повиши тон. – Те щяха да
те заведат в някоя от онези дупки и да те измъчват три години, за да може
накрая да те убият, за назидание пред всички. Национална кауза, да бе да.
- Благодаря ти. Ти си всичко, което ми остана. – едва
прошепна той, но Мери го чу. И тези негови думи стоплиха трите месеца зима,
които тя така и не изживя.
Когато пристигнаха снегът бе покрил земята и трупаше,
опитвайки се да покрие сгушените една в друга вили. За щастие вилата на Мери бе
отдалечена от останалите, тя висеше на един висок хълм, а около нея се трупаха
снежни преспи, за щастие вилата бе тъмна, както и всичко наоколо.
Мери спря колата в подножието на хълма, двамата излязоха и
се затичаха към вилата. Едва стигнали догоре и двамата се проснаха на студения
сняг, но още преди да си поемат дъх, Мери се опомни и скочи.
- Хайде, ставай!
Ник се обърна по гръб, ухили се и скочи на крака. Мери
поклати глава. Той си бе все същото лудо момче, което пускаше шеги в най-неудобните
моменти, независимо дали съществуването му бе застрашено или просто не знаеше
какво да каже. Тя отключи вилата, пусна го да влезе и бързо затвори вратата
след тях.
Тя го поведе по широк коридор и го въведе в една голяма
стая. В единия и ъгъл имаше камина и купчина дърва, сгушени до нея. Имаше
телевизор, диван и маса, а вътре беше толкова студено, че дъхът им излизаше под
формата на пара. Мери остави чантата на масата и се огледа. С какво изобщо му
помагаше, оставяйки го тук? Може би щяха да го открият и убият или да измръзне
тук.
- Кухнята е в съседната стая. – обяви момичето. – Има одеяла
в шкафа, запали си камината, но спусни пердетата. Може да те види някой.
Той кимна.
- До четири дни ще се върна и ще ти донеса паспорт и карта,
за да се махнеш от тук.
Ник прошепна едно последно „благодаря“ и Мери си тръгна
преди да се разридае. Той заключи
вратата след нея и скрито наблюдаваше как тънката й фигура се отдалечава надолу
по хълма, докато не се качи в колата и не потегли, със загасени фарове.
Момчето изпадна в дълбоки размисли. Ако оживееше как щеше да
се отплати на това момиче? И дали изобщо щеше да се върне? Как щеше да я
намери? Зачуди се как може да е такъв егоист? Първо изостави семейството си, а
сега щеше да изостави това момиче и най-вероятно щеше да й навлече куп
неприятности. Но ще си жив, нашепваше един глас в главата му. Този глас не го
оставяше намира.
Последните четири дни Мери прекара в тичане насам-натам,
опитвайки се да осигури фалшиви документи на приятеля си и да го измъкне от
тук. Тя срещна Жаклин, която я погледна за една наносекунда и в погледа й се
четеше вина, после тя се усмихна надменно и си тръгна.
Рано сутринта на Бъдни вечер, Мери вече пътуваше към вилата.
Тя очакваше да види Ник с нетърпение. Войната се бе задълбочила, бяха се
намесили други нации, а нежеланите започнаха да се противопоставят на
войниците. Преди два дни цял взвод бе избит, докато се опитвал да прибере
квартал нежелани. Братята й бяха пострадали, а баща й все по-често закъсняваше
за вечеря. Единственото хубаво нещо бе, че Мери успя да осигури фалшив паспорт
и карта, по която да се води Ник, дори бе уредила човек, който да го причака на
границата и да му покаже пътя. От там нататък всичко зависеше от Ник и
способностите му да оцелява.
Когато пристигна в курорта тя усети, че нещо не е наред,
стори й се, че видя войник, криещ се зад едно дърво и побърза да стигне
подножието на хълма. Снегът все още трупаше, затова тя остави колата и притича
останалото разстояние. Нещо определено не бе наред, пердетата бяха спуснати, а
вътре проблясваше буйният огън на камината, вратата бе отворена и отвътре се
чуваше звукът на телевизора.
- Ник? – прошепна момичето, после повтори по-силно. – Ник?
И после го видя. Лежеше на заснежената поляна зад нея, в
локва ярко червена кръв. Небесносините му очи гледаха нагоре към небето, а
устните му бяха разтворени, изглеждаше сякаш си почива, но от корема му бликаше
кръв. Тя се приближи до него и коленичи, момчето все още дишаше.
- Ник? – изпищя тя. – Какво са ти сторили?
И тогава тя видя първия войник, седеше точно срещу нея със
своя безчувствен, злобен поглед.
- Отдръпни се, момиче. – заповяда й той. – Той е нежелан.
- Той е човек! – каза Мери. – Като всички нас.
Войникът насочи пушката си към нея.
- Отдръпни се! – повтори той.
- Няма!
Останалите войници, които се бяха спотаили зад дърветата се
показаха и наобиколиха Мери и умиращото до нея момче. Колкото и невероятно да
звучеше, Ник все още дишаше, той събра сили и дръпна момичето към себе си.
- Благодаря. – прошепна той.
Мери се наведе и го целуна – първата й целувка, точно с
човека, когото обичаше, но не така, както си го представяше.
Ник се усмихна и устните му застинаха. Това определено не бе
неговата първа целувка, но бе последната и най-специалната.
Мери заплака й го прегърна, тялото му все още не бе
изстинало и тя се наслади на топлината, която излъчваше.
- В името на националната кауза. – извика войникът. –
Отдръпни се от него или ще те застрелям. Ако се отдръпнеш, наказанието ти ще е
по-малко.
- Хайде! – извика тя и скочи на крака. – Хайде, войнико,
застреляй ме! Какво наказание, глупако? Знаеш ли какво е моето наказание? Да
живея без него. – тя посочи Ник. – Вие току-що ме наказахте, достатъчно за цял
живот. Колкото и да ме измъчвате, колкото и удари с камшици да понеса – нищо
няма да ме заболи толкова, колкото ме заболя.
Войниците я гледаха смаяно.
- По дяволите, застреляй ме! – изкрещя тя. – Ако е останала
поне малко човещина, поне малко доброта и любов в това твое сърце, изсечено от
камък, ме застреляй. Остави ме да умра, убий ме! Защото където и да ме заведеш,
както и да ме накажеш… Аз вече съм наказана. Застреляй ме!
По бузата на войникът се търкулна сълза. Той зареди пушката
си и натисна спусъка. Мери падна в разтворените ръце на Ник, простреляна в
сърцето.
Дни по-късно войната свърши. Питате се как? Ще ви кажа.
Всичко започна от войника застрелял Мери. От него и
останалите войници станали свидетели. Те казаха на взвода си, а той на другия и
така от взвод на взвод мълвата за смъртта на Мери достигна до
главнокомандващия, но не бащата на Мери, а този, който държеше в ръцете си
цялата армия. Той заповяда на войниците си да спрат всички военни действия и те
го послушаха, но не защото той ги командваше, а защото историята на Мери бе
намерила онова невкамене
но парче в техните каменни сърца и така го бе
докоснала, че сърцата им за миг почувстваха това, което е изпитала Мери в онази
студена утрин.
Мери не спаси любимия си. Но макар и мъртва, тя се превърна
в спасителката на една цяла нация.
